Един повтарящ се модел поразява ума ми и ми дава отговор на въпроси, които съм имала (четейки 4-те евангелия).
Около Христос се събираха много тълпи. Хиляди хора. Над 5000, когато се наложи да им осигурява лек обяд – хляб с рибка. И това, което ме порази, е че винаги пред големите тълпи Той казваше по нещо, което ги караше да си тръгват. Да се разотидат.
И сега следва най-интересното. Никога не ги догонваше, за да останат. Не правеше компромис с вестта Си, не я смекчаваше някакси, за да гали ухото на слушащите.
Даже веднъж беше толкова искрен, че им каза право в очите: „Търсите Ме, не защото видяхте знамения, а защото ядохте от хлябовете и се наситихте“ (Йоан 6:26).
Осъзнах, че Бог винаги е бил търсен в мигове на голяма нужда. И винаги е бил забравян в мигове на благополучие. Винаги е бил следван, ако има някаква изгода. И винаги изоставян – щом се иска посвещение.
Фенове на Христос ще има хиляди по света. Но истинските последователи ще са малко. Защото фенът е точно, както гласи определението в речника: ентусиазиран обожател.
Христос няма нужда от фенове. Няма нужда от фенска страница, която да „лайкваме“. Защото Бог не е нещо, което харесваш. А нещо, което познаваш лично и преживяваш. И ако съм отишла при Него, заради хляба и рибите, Той няма да ме спре, когато си тръгна.
Христос няма нужда от фенове. А от хора, които знаят защо Го следват. И дори, когато става трудно, дори когато редиците им са оредели, дори когато за всички останали „кариерата“ на християнството е западнала – те остават. Защото не просто харесват. А защото Го познават лично и преживяват толкова ценни мигове с Него…
Ден след ден…
Харесване на това:
Харесвам Зареждане...
