Блог за лична вяра и разбиране за Бога

helping hand

Вече пет години никой не ме докосва. Никой. Нито един човек. Нито жена ми. Нито детето ми. Нито приятелите ми.

Бях недокосваем. Бях прокажен. И никой не ме докосваше. До днес.

Така би започнал разказа на всеки прокажен, живял по времето на Исус и излекуван от Него. Отхвърлянето на един прокажен изглежда жестоко, ненужно. Древният Изток, обаче, не е единствената култура, която изолира своите болни. Ние може да не изграждаме колонии или да прикриваме устата си в тяхното присъствие, но със сигурност изграждаме стени и закриваме очите си. И човек не е нужно да има проказа, за да се почувства под карантина.

Това чувство е познато на детето на пияницата. На самотната майка. Почувствали са го депресираните, инвалидите, неизлечимо болните, необразованите, имигрантите. Имаме си домове за стари хора, училища за бавноразвиващи се и комуни за зависими.

Само Бог знае колко много душевно „изолирани“ хора има в този свят – личности, които водят тих, самотен живот, поради страха си от отхвърляне и спомените си за последния път, когато са се опитали да го преодолеят. Те избират да не бъдат изобщо докосвани, вместо риска да бъдат отново наранени.

Ако беше ме излекувал с дума, щях да бъда трогнат дълбоко. Ако ме беше излекувал с молитва, щях да се възрадвам. Но Той не се задоволи да ми говори. Дойде близо до мен. Докосна ме. Представете си това – недостоен за допир от човек, и въпреки това – достоен за докосване от Бога.

Нима не знаем всички ние каква сила има в божественото докосване? То идва при нас под всякаква форма. Любим човек, който избърсва сълзите ни; ръка, която държи нашата по време на погребение; или стои на рамото ни в тежко изпитание. Приятелско ръкостискане за добре дошъл на нова работа; погалване по косата, когато си напрегнат. Нима не си спомняме подобни мигове?

Поглеждам ръцете си и ми се иска да бъдат като тези на Христос. Въпреки че нямат силата да изцеляват физически, нека имат силата на докосването. Да изпратят съобщение, което да насърчи. Да наберат телефон, за да успокоят нечие тревожно сърце. Да изпекат кекс за болен приятел.

Сърцата ни са добри, в повечето случаи, просто паметта ни е слаба. Забравяме колко важно може да бъде едно докосване. Боим се да не кажем погрешното нещо, или да не използваме погрешния тон на гласа, или да не действаме по погрешния начин. И за да не го направим неподходящо, предпочитаме нищо да не правим.

Радвам се, че Исус не допуска тази грешка. Когато сме отхвърлени, забравени, никой не ни разбира и не се осмелява да пристъпи към нас, Той ще се протегне…

И ще ни докосва изцелително…

Ден след ден…

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: